Посоки / Directions
„Посоки“ е филм, за който не можеш да кажеш нищо лошо. От страх за личната си безопасност. От шубе, че банда освирепели мъже и жени ще те погнат с възмущение и цъкане с език. Защото това е българската реалност, нали: няма държава, малкият човек е отчаян, вади пистолет, убива, пръска си мозъка, удря с паве таксиметровия шофьор, готви се да скача от мост, само уличните кучета разбират мъката му, озлобен е срещу Господ, няма пари за парно, дъщерята проституира, кадърните се „евакуират“ за чужбината. Как може някой да каже, че това не е България, че този филм с болезнена истинност и документална чистота не представя най-наболелите социални проблеми на обществото ни.
Позволете ми да изразя скромното си, плахо и неуверено предчувствие и смътно предположение, че „Посоки“ е слаб филм. Не съвсем катастрофален, като други с претенцията да прокарват хирургически скалпел през болното тяло на злободневното, нито пълна катастрофа в експлоатацията на отчаянието, но все пак – експлоатация на злободневното. Както се изрази някой след филма – бъркане и завъртане с пръст в раната, по възможно най-очаквания и директен начин. И проблемът не е в подхода или в темите, а в това колко нечестно, банално, кухо и да, направо гнусно изглежда всичко това, изкарано по толкова морализаторски начин на екран.
„Посоки“ събира историите на шестима шофьори на таксита в рамките на 24 часа. Всичко започва с убийство, извършено от техен колега. Шофьорите, изиграни от Васил Василев-Зуека, Асен Блатечки, Герасим Георгиев-Геро, Ирини Жамбонас, Васил Банов и Добрин Досев возят в колите си клиенти от всички прослойки на обществото, чрез които режисьорът и съсценарист Стефан Командарев („Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“) изкарва на бял свят истини за съвременния българин, колко е кофти положението днес… и така нататък, и така нататък.
Съжалявам, че пиша с такова неуважение, но това беше преобладаващата емоция, която изпитвах и докато гледах – учуден смях от това колко глупаво и истерично може да бъде показана трагедията на един човек, колко спънато изплюват най-личните си въжделения героите, как все трябва да има усилена до край драма, за да е значимо. Така и не научиха българските режисьори урока, че не се установява емоционална връзка с герои, които са на екран от няколко минути и декламират проблемите си. И особено като каже някой, че пекарната му за хляб е фалирала заради двата мола, а детето му е умряло от рак, ми иде да си изляза.
Не исках да споменавам „Night on Earth“ на Джим Джармуш, откъдето явно е свита концепцията с антологичното представяне на историите, защото „Посоки“ не притежава нюанси и добро чувство за хумор (може би една-две сцени с Асен Блатечки правят изключение). Друг пример, който ми дойде на ум, е английският „Locke”, в който един мъж подреждаше хаоса в живота си, докато кара автомобил, само че отново с премерени и обрани емоции. Нямам проблем с взаимстването на тези доказано работещи схеми, стига да беше направено по адекватен и художествено въздействащ начин.
Разбира се, невъзможно е български филм с толкова черногледо и потопено в отчаяние послание да остане подминат от европейските фестивали (виж „Безбог“), така че не е изненада, че „Посоки“ беше част от селекцията „Особен поглед“ на фестивала в Кан. Всъщност това е удачно, тъй като филмът действително е особено лош поглед към българската действителност. Тук ще си спестя отнесените разсъждения за това къде по дяволите е въображението и защо не правим филми в други жанрове и стилове. Защо социалният реализъм и анемичните опити да кажеш всичко за всичко трябва да обуславят 80% от киното ни, сякаш всеки втори български режисьор си е водил записки от ранните филми на Алехандро Иняриту.
Толкова ми е безразлично да говоря за „Посоки“, че дори не ми се пише за чудесната операторска работа на Веселин Христов, който улавя почти всички истории с един единствен кадър, създавайки напрежение и чувство за реализъм. Цветовата палитра също оставя впечатление с топлото жълто и меките улични светлини. Музика във филма почти няма, което също е един вид плюс – запълването на тишината единствено с разговори и радиото и като цяло ритъмът и хореографията на продължителните кадри са наистина впечатляващи и подсказват, че и у нас може да се снима добре.
Стига толкова за „Посоки“. Можете да откриете повече по телевизионни интервюта и други патетични суперлативи в българските медии, които да ви убедят, че трябва да харесате филм, който се занимава с толкова сериозна проблематика, можете да прочетете и за амбицията на Командарев да погледне под капака на обществото ни, но аз спирам апарата и слизам от таксито на натрапчивото българско кино и чакам да дойде нещо истинско и живо. Може би „Лили Рибката“.
