Люлин не е просто най-големият софийски комплекс, той е мегавселена

През 1895 г. американският философ Уилям Джеймс за първи път споменава термина „мегавселена”, с който впоследствие определят хипотетичното множество от всички възможни вселени, в които се случва всичко, което някога би могло да хрумне на висшия вселенски мозък.

През 1973-а всезнаещата архитектурна мисъл на българския „Софпроект” полага основите на съвсем нагледното съществуване на мегавселената. Проектът за 11 микрорайона – с годините броят им окапва до 10, получава кодовото име „Люлин”, а идеята му е да приюти в крепката си бетонна прегръдка над 120 хиляди микрокосмоса.

Петилетката е взета 5 за 4 и днес грандиозният план е дори преизпълнен. Дивият запад пораства в Нов свят.

Докато американците строят теории, ние градим комплекси

Половин век по-късно Люлин доказва съществуването на мегавселената, при това всеки ден. Най-големият софийски комплекс е не-съвсем-малък паралелен свят, който живее според собствените си разбирания и правила. Тук светофарите често са само цветни лампи, а хигиенните навици, поне по отношение на екстериора, още се опитват да израстат периода на мръсните памперси и да узреят за фазата на чистите гащи.

Тук животът е песен на Ивана, под звуците на която чупят кълки седмокласничките „абитуриентки” в съседната пицария. Тук непризнатият Райконен подрусва изнурения си голф по разранените квартални улици, а тревата, асфалтът и околопейковите пространства се доказват като благодатна почва за разцъфтяване на поне три вариации на местната флора: фасове, опаковки и обелки от семки.

Люлин е мегавселената, в която живее другото ви възможно Аз. Или пък единственото ви.

The Dreamland

В човешката история хората най-често строят тунели в опита си да се свържат помежду си – Ла Манша например. Българската история е различна. Тунелът разделя Люлин от София, или поне това е усещането за резултата от може би добрите намерения на градоустройствената мисъл. Тунелът е последната, сутрешна фаза на съня на люлинчани, техният финален шанс за бързо душевно преобличане.

Всяка сутрин хиляди човешки микрокосмоси изпълзяват от сивата бетонна постеля и по класическата схема на преминаването Отвъд се гмурват в тунела, който ще ги изведе от Страната на панелните сънища.

Забележителната ви съседка по бюро, или любителят на потници, който някак незабележимо спомена майка ви на пътя – да, те са от там. Тунелът понякога е твърде кратък за постигане на обществено приемливи нива на катарзис. Важно е да не забравяме и че метрото също е тунел, а от висотата на дългогодишния си стаж като люлинчанка, лично го помня и като дупка – зееща, рохка и явно недотам обезопасена, щом съседчето успя да падне в нея и да разпори бузата си от край до край.

Животът в Люлин оставя белези. Понякога завинаги.

Ако се гмурнете достатъчно смело в тъмната вселена на местните, ще установите, че територията е населявана от поне две основни разновидности на Homo Lyulinus. С годините едните овладяват в различна степен шейпшифтърски* умения и бързо успяват да заменят кода на кварталната менталност с някой установен модел на общуване по софийски. Тази разновидност на местните се адаптира сравнително лесно при смяна на средата и предпочита да се намества в комплекса си предимно нощем, за сън.

Другата вариация на Homo Lyulinus обаче категорично подлага крак на еволюционните процеси и надига бухалка с призиви за пълна автономия. Ако нямате път на Запад, единственият ви шанс да се сблъскате (и Бог да ви е на помощ!) с местните сепаратисти е да се озовете в най-ярката част на агитките на стадиона, да попаднете (по-добре не) в метрото след мач от А група, или – при най-лошо стечение на обстоятелствата – да делите общ сапун в тясно пространство в Банишора.

Homo Lyulinus, патриотична версия, превзема местните поделения на Еврофутбол, жертвоготовно дава личен принос в обогатяването на словосъчетанията на тема „майка” и посреща Джулая всеки петък от балкона на панелната си микровселена, звучно изпращайки до околния космос посланията на Кондьо, Лепа Брена и Тони (или пък Фики?) Стораро.

Липсващото звено

В литературата пътят е символ на познанието. Фикционалните герои пътуват към себе си в стремежа си към съвършенството. Люлинските герои пътуват Отвъд, водени от мотива на липсата. „За мен е най-добрият квартал. Абсолютно без конкуренция. (..) Остава да ни построят мол, в който да има кино, и няма нужда да излизаме от Люлин”, споделя пред bTV. Мис Люлин 2010. Сами разбирате – излизането от Люлин е излизане по нужда.

Днес, 4 години по-късно, мечтите на „първата квартална миска” са на финала на дългия път на сбъдването си. Люлин ще си има мол. „Мега мол” за мегавселената. Жалко само, че вестник „За Люлин” безрадостно склопи очи 3 години по-рано и няма кой да отрази събитието с подобаващ апломб.

За разлика от кастата на пътуващите Отвъд, една немалка част от Люлин калява самочувствие с мантрата „Липсва, значи е ненужно”. Люлин няма университет – Люлин дава дипломи за живота. На Люлин не му трябва и театър, защото тук маските падат като прецъфтели задръжки.

Ако Стайнбек беше люлинчанин

Ако Стайнбек беше люлинчанин, „Улица Консервна” щеше да е само блед разказ в кръчмата на някоя паралелна вселена. А световната класика „Бетонни комплекси” вероятно щеше да започва така:

„Улиците на безкрайните сиви панелки в Люлин, София, са цяла стихосбирка, марихуанени облаци, скрибуцащи чалги, ослепели улични лампи, крясък, ежедневие, апатия, сън. Люлин – това са изхвърлените през балкона и цъфнали от сблъсъка със земята найлонови торбички, обелки от вафли и използвани дамски превръзки, озъбен асфалт и осакатени железни кораби по площадките, забравили предназначението си постройки, натъпкани с мръсни накъсани дюшеци, от които стърчат спринцовки, отчаяно пищящи нощем автоаларми, шкембеджийници и смущаващи входове, големи жужащи хипермаркети, зарязани строежи и неподозирани скривалища. Неговите жители, както често казват хората, са „чалгаджийки, дилъри, простаци и престъпници”, с което искат да кажат „всички”. Но ако надникнат към квартала от друго ъгълче, те може би ще видят „красавици, бизнесмени, зевзеци и хитреци”. Или пък ще забележат Филиповци”.

Историята на Люлин е история на най-големия софийски комплекс.

И макар да не се нарежда на лавицата със световна класика, Люлин е легенда.