1 януари, 2134 година – България

Не знам кога ще намериш тоя файл, нито дали знаеш езика, на който е написан.
Езикът е български. Аз съм последният човек, който говори този език.
Скъпи читателю! Пиша този файл, без да знам дали някой някога ще го намери. Затова го пускам в този блог и смятам, че с това съм изпълнил своя последен дълг, преди да си тръгна от онова място, което няколко хиляди години е било известно ту като България, ту като Велика България, ту като византийска, ту като турска, ту като руска територия. Но винаги е оцелявало. До днес.

Скъпи читателю, да се представя. Аз съм последният българин. Името ми е Глорий Азис и съм кръстен на двама от създателите на модерната българска култура, която, както казваха възрастните хора, е променила света в края на 20 и началото на 21 век.
На 60 години съм и, когато съм се родил през 2074 година все още България е наброявала внушителните около милион българи.
Тате не разбрал, че съм роден, защото по това време обикалял около парламента с група брадясали сънародници и крещял – „КОЙ? КОЙ?“.
Казват, че никой от тези, които обикаляли, не знаел защо викат „КОЙ?“, но че това била стара българска традиция, зачената в началото на 21 век от хора, които не били съгласни с политиката на правителството.

Впрочем по това време, във втората половина на 21 век, повечето хора в България вече не говореха добре български.
Фактът, че 32 сезон на „Огледален свят“ по канал БТВ Хипер се излъчваше без превод, но за сметка на това новините бяха представяни с кратки анимационни филмчета, илюстриращи събитията – показваше, че хората се променят.
Аз обаче имах странна съдба.
Тате бил арестуван и вкаран в затвора, докато съм бил на 2 годинки, защото снимал с портативния си телефон двама представители на управляващата партия, а това, според Наказателния кодекс, приет през 2013 и ъпгрейднат през 2058 година, се наказваше с 10 години затвор и химическа кастрация.
Понеже мама трябваше да работи, за да ни издържа и двамата, аз така и не отидох на училище. А и социалното министерство бе въвело законодателни промени така, щото децата, които са избрали да не учат се ползваха с редица привилегии – родителите им получаваха помощи, безплатни билети за метрото и, разбира се, безплатен Интернет и кабелна телевизия.

Всичко това се правеше с цел да бъдат облекчени учителите, които по това време за едномилионна България наброяваха около 138 души и им беше адски трудно да преподават.
Мама не говореше добър български. Тя умееше по малко гръцки, турски, английски и, когато ги смесваше в някакъв странен микс, допълваше картината с жестове от езика на глухонемите.
Това обаче й стигаше, за да работи в държавната администрация.
Впрочем, някъде около 2080 година единствените работни места у нас бяха тези в държавната администрация. Всички останали, които не можеха да си намерят работа там, напускаха страната, защото и без това тук нямаше какво да се прави.
Аз бях отгледан от баба и дядо. Те бяха от малкото, които говореха добър български и, уви, предадоха този недостатък и на мен.
Въпреки, че мама постоянно им се караше на своя странен език, те все пак ме научиха да чета и пиша, да смятам и да правя разбор на изреченията.
Научиха ме и на малко история, и на малко география, даже ме научиха да пея няколко песни на български. Това, разбира се, беше повече от опасно, защото от Комисията по защита от дискриминация някъде около 2078 година бяха забранили напълно предмета история, защото сеел чувство на омраза у децата. Дядо и баба казваха, че подобни опити са правени още в началото на 21 век, но без особен успех.
Та баба и дядо ме научиха да пея „Къде си, вярна ти любов народна“, „Боят настана“ и стария химн „Мила родино“, забранен в средата на 21 век и сменен от настоящия ни химн „Тез червени домати“.

И така, с това старомодно бреме в главата си пораснах и трябваше да избера какво да правя – да замина ли навън или да остана и да работя като мама в държавната администрация.
Пуснаха тате от затвора, но той не миряса, продължи да обикаля около парламента и да вика своето „КОЙ?“, докато един ден не получи възли на гласните струни и останал без глас изпадна в дълбока депресия, която го отведе в клиниката за психично здраве на границата между България и Република Перник (по това време Перник се бе отцепил, напуснал Евросъюза и се бе влял в Евразийския съюз).
Мама вече бе пред пенсиониране. Аз кандидатствах за чистач в Министерство на образованието, което делеше една и съща сграда с някога легендарната дискотека „БИАД“ в София.
Приеха ме и започнах да работя. Чистех тоалетните, забърсвах следите от синтетични наркотици по умивалниците (по това време синтетиката беше много модерна сред по-нисшите държавни служители) и изобщо – съвестно си вършех задълженията, докато един ден, някъде около 2105 година не се заговори, че това Министерство трябва да се закрие, защото и без това България е останала без преподаватели и без училища.
Тогава, без да се шуми особено ни сляха с Министерство на земеделието, което също беше безмислено, защото земеделците се бяха отцепили в автономна република, която беше административно независима.

По това време българите бяха намаляли до около 358 000 според официалното преброяване. Истината е, че и сред тези 358 000 говорещите български бяха не повече от 1000 души.
Последваха трудни години. Поради кризата и липсата на хора, които да работят и създават печалби, правителството теглеше кредити.
Телевизиите фалираха. След фалита им много хора, свикнали да живеят, гледайки сериали получиха инфаркти и си заминаха.
Министерствата и държавните агенции все повече намаляваха и накрая се стигна дотам, че малкото останали хора на територията на страната ни нямаше какво да работят.
И последното българско правителство взе решение – „Разпускаме България и обявяваме фалит. Обявяваме територията ни за напълно свободна и всеки, който желае, може да заповяда и да започне всичко наново!“.
Това се случи преди около 15 години. Както сами разбирате, никой не дойде тук. А и за какво да дойде, когато на територията на бившата държава България бяха останали малко на брой неграмотни хора, почти никакъв ресурс и единственото, което все още имаше някаква стойност – паметникът на Митьо Пайнера в центъра на София, беше ограбен и претопен от престъпници.

И така. Последните 15 години прекарах в старата къща на баба и дядо в бившия град Търново. Гледах 2 козички на двора, няколко кокошки и садях домати и краставици. За последните 5 години почти не съм виждал жив човек наоколо.
Последните останали българи обаче поддържахме връзка по Интернет (който остана свободен за ползване след фалита на държавата).
Общувахме в специален чат, който постепенно оставаше все по-пуст и по-пуст.
Днес, когато пиша този последен текст, искам да кажа, че след като завчера последният приятел, който пишеше в чата почина внезапно, останах само аз.
И затова съм длъжен да отбележа края с този текст.
А ти, уважаеми читателю, който и да си, не се разстройвай от тази история. Аз тръгвам след малко и все ще намеря къде да отида. И без това ми писна да живея сред козичките си, които, ако продължават да са единствените живи същества, с които си комуникирам, скоро ще проговорят български…
А не бива.

Аз не прокопсах с този език и това образование.
И не искам да го причинявам на домашните животни.
Хайде, остани си със здраве, читателю и да ти е честита новата 2134 година!
Дано бъде по-добра от 2133…
Твой Глорий Азис – последният българин.