Лозенец в шепота на старите липи
За някои Лозенец е просто квартал в София. За други – неуместна представа за лукс. За трети аромат на сладко от бели череши, бохемски нрави и величави времена. За мен Лозенец мирише на детство. На онова сладостно безвремие, в което чертаехме с парче керемида „дама” направо на платното, без да се боим, че ще мине кола, опосквахме още в цвят джанката на съседа и роптаехме срещу правилото „лампите трябва да се палят вкъщи”, щом играта на жмичка е най-хубава по здрач.
По онова време хората от целия квартал се познаваха, а Лозенец се делеше на „долен” – от Перловската река до днешния площад „Журналист” и „горен” – от колелото на трамвая до Кръста (за незапознатите с местната топография – хотел „Маринела”).
Тогава все още можеше да чуеш от по-възрастните жители пикантни истории за обитателите на „софийския Монмартр”, преживени лично или поне научени от първа ръка. Защото и днес малките улички на Долен Лозенец са своеобразна енциклопедия „Кой кой е” в българската литература, журналистика и изкуство от началото до средата на ХХ век. После в артистичния квартал нахлуват „пришълците”, а след няколко десетилетия строителните бижута на най-известните български архитекти с мъка устискват под напора на войнстващия мутробарок.
Самоназначавам се за ваш пътеводител из обраслия с градски легенди Лозенец, за които само съм чувала, но от достоверни източници – неговите изначални жители.
„Местността Курубаглар, която се намира между Витоша и София, е една от най-прочутите в турските, арабските и персийските земи”, пише още през 17 век османският пътешественик Евлия Челеби, посветил на България значителна част от третата книга на своя 10-томен “Пътепис”. Не е ясно дали името на хълма означава “лозя в гората” или “сухите лозя”. Авторът добавя: “Ако през пролетта човек влезе в тези лозя, главата му се замайва от чудесните миризми, но най-много преобладава ароматът на цвета на вишните.” Преди сто години в Лозенец идва на власт уханието на липите.
Всъщност, сегашният престижен квартал в началото на ХХ век се е водел „трета извънградска зона” и все още е носел турското си название Курубаглар. Никой не го е кръщавал официално. Просто хората превели името в разговорен вариант. И както по хълмовете, залесени навремето с всякакви саморасляци нямало грозде за цяр, така и емблемата на Долен Лозенец – Римската стена, изобщо не е римска. Проучванията показват, че тя е османски религиозен паметник от XVI век. И понеже за почти всяко нещо у нас има няколко мнения и поне две различни хипотези, едни изследователи твърдят, че т.нар. Римска стена е част от “намазгяф” – мястото, където ходжата четял молитва преди тръгване на хаджилък. Наредените край зида големи камъни служели на бъдещите хаджии да се метнат по-лесно на конете си. Други учени се кълнат, че в Долен Лозенец преди освобождението от турско робство имало мюсюлмански гробища и стената е паметник на някой богаташ. Каквато и да е истината, зидът, около който днес е струпан пазарът за зарзават и плодове, в началото на ХХ век стърчал в покрайнините на новопроизведената столица сред запустели турски гробища.
На хълма над тях търговци и занаятчии са си построили малки вилички, заобиколени практични зеленчукови градини. От тогава датират скиците на германския архитект Оберхаузен, който рисувал моста на Перловската река като естествен край на столицата.
Твърди се, че дядо Петко Славейков купил десет декара от лозенската гора, с вековни дървета и изворче между тях, та събратята му по перо да разхлаждат яростните книжовни спорове помежду си.. Там се разхождал Иван Вазов, бродели Алеко Константинов, Тодор Влайков, Александър Божинов и Мара Белчева, поетесата-муза на Пенчо Славейков.
За възникването на Лозенец като софийски квартал отново има две еднакво правдоподобни версии. Според първата, столичната община решила хем да облагороди дивите хълмове като раздаде земя на известни журналисти, писатели, артисти и висши военни, герои от войните, хем с това да подчертае, че ги тачи. Противниците на тази хипотеза изтъкват факта, че земята била регулирана и „нацепена” на парцели по 550 кв.м. всеки с цена от 40 000 лева. (За сравнение – апартамент в центъра на София по онова време се купувал с нисколихвен заем от някоя от безбройните браншови каси за 100 000 лева).
Може някои от новите жители на квартала да са си купили парцелите с кредит за 30 г. от Чиновническо кооперативно спестовно застрахователно дружество, при лихва 20 000 лв., но със сигурност актьорът Кръстю Сарафов не е от тях. Той е получил своето парче земя по повод 25-годишнината си на сцената на Народния театър с ходатайството на министъра на просвещението Стоян Омарчевски пред софийската управа през 1921 година.
По онова време не е било особено престижно да живееш на края на града, да газиш в кал и да нямаш водоснабдяване и канализация, та версията със закупуването на парцелите леко издиша. Слава Богу, в района се заселва и Никола Селимински, наследник на поборнически род от съратници на Васил Левски, който е главен инженер на Столичната община през 1920 година. С неговите усилия осем години по-късно кварталът получава ток и вода, но… за сметка на обитателите.
Преди да спра с историята и да мина към по-интригуващи подробности, съм длъжна да упомена, че през 30-те години на миналия век „Журналист” се нарича днешната улица „Елин Пелин”, а площадът носи името на княгиня Евдокия, която притежава къща на ул. „Мосул” – сегашната „Арх. Йордан Миланов”. Заради най-голямото количество пишещи братя започват свойски да наричат квартала „Журналистически”, въпреки че със същия успех би могъл да се казва и „Актьорски”.
Управниците на София от онова време явно повече са били с акъла си, защото изначалният замисъл е районът да бъде предпазен от прекомерно застрояване. Парцел се давал с изрична уговорка: до 5 години собственикът да вдигне поне 25 процента от сградата, а до 10 г. да я е изградил изцяло, но общата й площ да не надвишава 250 кв.м. Архитектите и инженерите, получили образованието си в странство, още през 1920 година настоявали да се съхрани зеленината и усещането за въздух и простор. Нямало е складове и работилници, магазините били скупчени само на площад „Журналист”. Единствено фурната на македонеца бай Пандо Хаджиев на ул. „Руен” (днес „Цанко Церковски”) „разваляла” пасторалното звучене с аромата на козунаци по Великден, агънца по Гергьовден, прасенца по Коледа и прочутите български гювечи и баници по всяко време.
На ул. „Мосул” пък била оранжерията на придворния градинар Антон Краус, който по комшийски консултирал съкварталците как да оформят градините си. А те били наистина важни – социалният живот на хората от ранна пролет до късна есен се въртял на двора.
Пасторалната картина се допълва от факта, че вечер жените прекрасно знаели къде да търсят окъснелите си съпрузи – в ресторант „Под липите”.
Очевидно и по онова време пенсиите не са били Бог знае какви, дори и генералските. Преминалият в запаса след позорния Ньойски договор ген. Стефан Тасев тегли заем, за да построи къща на кьоше. Със съзнанието, че изплащането на кредита ще го озори, пенсионираният войник изгражда на първия етаж кръчма, която кръщава „Селект”, на втория настанява семейството си, а мансардата дава под наем на представители на софийската бохема. Там живее и Дора Габе в един от най-романтичните периоди от живота си – любовта с Пею Яворов. Близки до двойката пророкуват със задна дата, че ако бяха останали заедно, животът и на двамата щеше да се развие по коренно различен начин. Поетите имат общи интереси и приятели. А бащата на Дора, просветеният и състоятелен евреин Петър Габе, е единственият от близките на любимите на Яворов, който цени таланта му и го харесва. Завистници отравят чувствата им с клюки за изневяра. Лютият харамия Пею с ярост прекъсва връзката, но до края на живота си Дора Габе твърди, че „Две хубави очи” е писано за нея.
След лиричното отклонение да се върнем в ресторанта където от обяд засядат писателите Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Сирак Скитник, Елисавета Багряна, които често нахвърлят произведенията си между две кани вино. По пантофи притичва актьорът Кръстьо Сарафов, чиито дом е на отсрещния ъгъл, отбиват се колегите му от Народния театър Елена Снежина, Атанас Кирчев и Марта Попова, музикантите Камен и Марин Големинови, архитект Богдан Томалевски, оперната певица Констанца Кирова, ген. Йордан Венедиков и синовете му, професорите Петко и Иван Венедикови… Нерядко след лов наминава и цар Борис III, близък приятел на Елин Пелин. Майсторът на късия разказ настоява наоколо да бъдат засадени липи, а една вечер, омаян от упойващия им аромат, отсича пред домакина „Какво е това „Селект”?! Ресторантът трябва да се казва „Под липите”. Два дни по-късно ген. Стефан Тасев сменя табелата.
И днес липите, като свидетели на славните времена, нашепват градски легенди.
Парадоксално е, но домът, на чиято фасада стои паметна плоча за Кръстьо Сарафов, не се намира на едноименната улица в квартала, а на „Елин Пелин”. Още по-парадоксално е, че в последните години от живота си колосът на Народния театър обитава тази къща с четвъртата и с… първата си съпруга. Историята е в духа на любимите на актьора трагикомични роли, подправени с щипка романтизъм.
С първата си съпруга Донка Гавазова, от която са тримата му синове, Сарафов среща във влака за Русия, където той отива да учи със стипендия в Имперското театрално училище, а тя е изпратена от баща си – опълченец и руски възпитаник, да овладява педагогиката и музиката. Преди да стигнат Санкт Петербург двамата вече са влюбени. Те слизат на малката гара Барановичи да хапнат, целуват се за първи път и изпускат влака. Влюбените отсядат в хотел „Дремучий лес“. Донка се кълне, че той спал на канапето, а тя (облечена) на леглото. „В нея тъмна нощ видях в зелените му очи безкрая на морето и онази мъжка божествена красота, която ме привлече завинаги“, пише след време бъдещата г-жа Сарафова.
Бащата на младата дама попарва надеждите им за брак с категорична телеграма. Не зет карагьозчия си е представял той за образованата си и красива дъщеря. По онова време Иван Гавазов е заместник-министър на просвещението и е човек с влияние. За да отклони вироглавата си щерка от неразумната любов, изпраща Донка при сестра й във Виена. Когато два месеца по-късно отиват с майка й да видят дали се е излекувала, насреща си виждат призрак. Влюбеното момиче не излиза от стаята си, отказва да се храни и по цял ден плаче. Родителите решават, че е по-добре да имат дъщеря омъжена за актьор, но жива и дават благословията си. За да държат зетя под око, приютяват младото семейство във фамилната къща на Гавазови. Тя е точно срещу днешния НАТФИЗ, който носи името на Кръстьо Сарафов. След бляскавите представления цялата трупа се изсипва у тях за чаша вино, песни и танци. Обкръжението, и най-вече зашеметяващия сценичен успех на нейния съпруг, създават у Донка убеждението, че и тя е родена за актриса. Докато мъжът й декламира репликите си в хола, новоизпечената артистка разучава ролите си в детската стая над креватчетата на тримата им синове. Само дето талантът й е твърде мършав, а тя все кори Сарафов, че не й осигурява ролите, които заслужава. След няколко зрелищни скандала, с които цяла София се забавлява, разривът е в такъв размер, че Сарафов се нагърбва да се грижи за трите момчета, но отказва да живее повече с нея. Това води Донка до серия от нервни припадъци, породени от противоречието между големите амбиции и малката й дарба. Разведеният Кръстьо издига двуетажната си къща в Лозенец, успява да се ожени последователно за студентката си Ирина, за колежката си от Народния театър Марта Попова (за нея ще стане дума по-късно) и за актрисата от Пловдивския театър Рада Сарафова, и да изгради незабравими образи на сцената. Нещастията връхлитат клетата бивша съпруга. Тя не само се чувства недооценена, ами баща й умира и й завещава купища дългове. Бирници продават родната й къща. Практически остава на улицата. Преглъщайки останките от гордостта си, злощастната дама се оказва храненица на трапезата на Кръстьо и четвъртата му жена.
Забавното е, че като истински потомък на люти македонци, Сарафов цял живот мечтаел за жена, която да върти вкусни гозби и да му ражда деца, а четири пъти се „бракува” все за актриси. В„Под липите” той често философствал над чашата си с карабунарско вино „Ако не случиш още от първия брак, няма смисъл да се развеждаш – все тая ще е!“. Събеседниците му го подкачали: „Ти тогава защо си се женил четири пъти?“ Отговорът неизменно бил: „Щото съм романтик.“
По ирония на съдбата, на улица „Кръстьо Сарафов” доживява последните си дни неговата съпруга №3 Марта Попова. Заедно със сестрите си Златина Недева и Невена Тенева тя е една от именитите актриси на Народния театър. И понеже навремето (както и днес) хората на изкуството са се женели главно помежду си, поради близки интереси и един и същ жизнен ритъм, втората половинка на Марта също е актьор – титанът на първата ни сцена Георги А. Стаматов (да не се бърка с писателя Георги П. Стаматов, който му е чичо). Изключителен в изпълнението на драматични роли и също толкова драматично непрактичен в живота. След като придобива парцел точно до гората, Марта тегли кредит, за да си построят къща. Както подобава на чинна съпруга от началото на ХХ век, тя крайно непредпазливо връчва сумата на мъжа си – да си върне гуляйджийските дългове и да наеме дюлгери за градежа. Бонвиванският нрав на Стаматов, обаче, надделява. След серия тучни запивки с щедра черпня и раздадени десетки заеми, които никога няма да бъдат върнати, той е принуден да признае, че с останалата му сума едва ли ще купи и едно черчеве. Истински посрамен, бохемът заминава на гастрол в пловдивския театър с идеята да запуши частично дупките в семейния бюджет, но там среща голямата си любов Петя Герганова и Марта Попова се оказва без мъж и без дом едновременно.
На ул. „Кръстьо Сарафов” е и къщата-музей на автора на „Тютюн”, „Осъдени души” и „Почивка в Арко Ирис” Димитър Димов. В двете стаички все още се пазят 2500 книги, уредите, с които писателят, ветеринар и химик по професия е правил своите научни опити и дори кутията с цигари „Слънце”, оставена на писалището сякаш стопанинът ще се върне след миг. Една пряка по-надолу е домът, в който е предала Богу дух актрисата Адриана Будевска, изиграла повече от 100 роли на сцената на Народния театър. На 43 години, след раждането на три деца и загубата на любимия си съпруг и тримесечната си дъщеричка, тя изиграва вдъхновено ролята на „Далила”. Публиката аплодира 15 минути на крака, но авторът на пиесата Владимир Мусаков признава, че впечатление е направило както завладяващото й изпълнение, така и смелият костюм, който създава илюзия за голо тяло. Всъщност Будевска е покрита с трико в телесен цвят, но бюстието, върху което в шивалнята на театъра три месеца инкрустират перли и аметисти, изглежда повече от откровено. Никой не разбира, че актрисата не е чисто гола. Както и че играе в дълбока депресия след смъртта на съпруга си, актьора Христо Ганчев, който умира от тиф на фронта. Двамата са съвършената двойка – подават си репликите, заедно учат ролите си, той я кара със седмици да повтаря „Обичам те”, докато постигне съвършената интонация…
Ударите на съдбата продължават. Големият й син Гани, който учи в Торино, е убит от полицията при студентска демонстрация. Малкият Вили, също има леви убеждения е и под прицела на властта в София. За да избегне гоненията, той заминава за Аржентина, където става пилот. Останала абсолютно сама, Будевска има само изкуството си, но на 48 години я уволняват от Народния театър, защото…била възрастна и не можела да си помни репликите! Актрисата често бяга извън града, плаче с часове и прегръща земята. „Останах без криле, без дух, без красота, слънце и въздух!” – възкликва покрусена Адриана.
Решава да замине на Буенос Айрес. Тя продава на бащата на поета Валери Петров – юристът, проф. д-р Нисим Меворах, фамилната си къща на ул. „Елин Пелин” №8 и изгаря всички мостове. На кораба в Хамбург носи платнена торбичка със семена от латинки от бащиния й двор в Добрич, за да ги засее в Аржентина, където остава 11 г. Десетилетия по-късно внучките й ще донесат от латинките, които е отглеждала, заедно с друга скъпа реликва – българската мартеничка, закичвана от баба им на всеки 1 март през годините на изгнанието си.
Будевска се завръща в България триумфално, когато е на 70 г. Георги Димитров е неин горещ почитател. Той кани българската Сара Бернар, както я наричат, за тържествено честване. На 22 юни 1948 г. в Народния театър Адриана получава златен орден за наука и изкуство и златен пръстен на изкуството.
Животът я напуска на 9 декември 1955 г. при племениците й на ул. „Миджур” 12, където днес се намира „Къщата на София” – артистично средище, попило духа на голямата актриса.
Когато човек се разхожда из малките улички на Лозенец, едва ли подозира, че кокетните домове са дело на едни от най-големите български архитекти. Повечето от тях са създавали къщите на приятелски начала, но пък негласно са се състезавали помежду си. Всеки се стремял да подчертае личния си стил, да не повтаря вече съграденото. Затова старите постройки в Долен Лозенец изобилстват от каменни барелефи-цветя, резбовани чардачета, закачливи балкончета, прозорци с причудливи форми…
И ако в началото казах, че уличките в квартала са като „Кой кой е” в българските литература и изкуство, със същия успех бих могла да подчертая, че са своеобразен алманах на архитектурните майстори.
Къщата на художника, писател и пръв директор на Българското национално радио Сирак Скитник е по проект на арх. Георги Овчаров. Съпругата Олга Симеонова, по-известна в квартала като Сирачката, е от банкерски русенски сой, близка родственица на Алеко Константинов и проф. Иван Шишманов. Архитектът съобразява своите виждания с нейния вкус и изискванията на стопанина за цветни и типично български елементи. По времето когато проектира къщата на ул. „Борова гора”, Георги Овчаров е спечелил конкурса за построяването на Агрономическия факултет и неслучайно сградите са в еднакъв стил от червени тухли. По съвсем различен начин изглеждат Министерството на вътрешните работи, Музикалният театър, мавзолеят на Георги Димитров и Дунав мост, също създадени от него.
Прочутите архитекти Иван Васильов и Димитър Цолов (Българската народна банка, Народната библиотека, Министерството на отбраната, Театърът на армията) начертават през 1928 година плановете на къщата на Иван Т.Балабанов и инж.Гено Джамбазов на ъгъла на „Добри Войников” и „Драган Цанков” – връзката между нея и Агрономическия факултет е решена по оригинален начин. Арх. Йордан Миланов, на когото е кръстена улицата между Семинарията и пл. „Журналист” е автор на Централната баня, Централната поща, част от Александровската болница.
След 1938 г. в квартала изникват и първите кооперации. Тази на ул. „Цанко Церковски” 3 е проектирана от арх.Люцкан Люцканов с лъчисто парно отопление. Той работи и върху блоковете на журналиста Борис Руменов – Борю Зевзека и Бъчваровата кооперация на арх.Стоян Бъчваров. Прочутият арх.Лазар Парашкеванов, чиято емблема за софиянци е „Палата Света София” на ул. „Московска”, построява и съпритежателския дом на Антон Кубин (пивовар в Прошековата фабрика), на „Цанко Церковски” 18.
От всички улички в района, сякаш „Елин Пелин” е най-гъсто изписана със забележителни обитатели в каталога на знаменитите лозенчани. На номер 8 през целия си живот е живял поетът Валери Петров, а преди това, както вече споменах – Адриана Будевска и Христо Ганчев. Построява двуетажен дом и достига кончината си в него патронът на уличката Елин Пелин. Актьорите от Народния театър Елена Снежина и Атанас Кирчев и дъщеря им Олга Кирчева, писателят Богомил Райнов, професорът-агроном Иван Иванов също присъстват с паметни плочи. Преди време там е живял и първият диригент на Националната опера Тодор Хаджиев – баща на композитора Парашкев Хаджиев.
На същата улица през 1925 година, учителката по пиано, италианката Елиза, основава първия в София приют за кучета и котки. Тя е съпруга на историка на българската журналистика Георги Николов. Тяхната дъщеря Мара била основен душеприказчик на влюбените в романса между създателя на съвременната турска държава Кемал Ататюрк и голямата му любов, българката Мити Ковачева.
Ул. „Цанко Церковски” не пада по-долу. Там с паметни плочи са почетени ген. Владимир Стойчев, ветеран на олимпийското движение, естественикът Александър Радославов, един от пионерите на сценографията у нас Александър Миленков, композиторът Александър Райчев, езиковедът проф. Любомир Андрейчин, юристът проф. Михаил Андреев,..
Малцина, дори сред кореняците-лозенчани, са чували за „Малуша”. Уличка от само 12 номера, но описанието на именитите й жители с мъка може да бъде сгъчкано на 12 страници. На ъгъла с ул. „Христо Смирненски” е кооперацията, където е живяла голямата актриса от Народния театър Ирина Тасева. На 50 играе Жулиета (Апостол Карамитев е Ромео) и изпълнението й е безупречно. Но ако любителите на драматичното изкуство пазят спомени за дарованието й, то малцина знаят името на дъщеря й – Ирина Малеева. А това е българката играла в четири филма на Федерико Фелини! На 14 години красивото като видение момиче отива в Рим да учи сценичен дизайн и актьорско майсторство. Съпругата на великия режисьор – Джулиета Мазина я вижда в студентски спектакъл и я отвежда на кастинг за „Сатирикон”, в който Ирина изпълнява няколко роли. Малеева твърди,че е щастливка, защото е работила с маестрото няколко пъти: „Така беше при Фелини – хареса ли те веднъж, снима те и в следващите си филми.”
Българката печели надпреварата със 100 девойки и сър Орсън Уелс избира нея да превъплъти Джесика във филма „Венецианския търговец”! Любовните й успехи също са забележителни. Д-р Кристиян Барнард, който прави първата в света трансплантация на човешко сърце, заради Малеева зарязва Джина Лолобриджа. Всички са виждали прочутата къща на Хундертвасер във Виена. Не са много, обаче, познавачите, които знаят, че ексцентричният творец избягвал да рисува човешки лица. Е, портретът Irinaland over the balkans доказва любовта му към нашенката, която днес е щастливо омъжена в Лос Анджелис и изнася музикално-драматични моноспектакли, приходите от които дарява на кучешки приюти.
На „Малуша” до жизнения си край живее диригентът и създател на Детския радиохор проф. Христо Недялков. На срещуположната страна днес е паметната плоча на прочутия театрален режисьор и възпитаник на имперската руска школа Йордан Черкезов. В съседство е творил майсторът на пейзажа Данаил Дечев. На ъгъла с ул. „Зелено дърво” пък е кооперацията, в която склопва очи проф. Живко Сталев, легендарен юрист. В същия вход е и апартаментът, в който композиторът Парашкев Хаджиев е щастлив с голямата си любов и негова съпруга №7, сопраното Людмила Хаджиева. Израснал в квартала, маестрото е известен с това, че когато се влюби се жени, а браковете му (все с оперни певици и пианистки) имат „гаранционен срок” пет години. Куриозното е, че Хаджиев е бил кум при първия брак на последната си жена, с която живели в мир и разбирателство 15 г., въпреки скандалната за времето си разлика във възрастта от 35 лета.
Този разказ може да продължи до безкрай – из Лозенец бродят духовете на световното сопрано Илка Попова, пяла на една сцена с Шаляпин и Бениамино Джили, на автора на „Пътят към София” Стефан Дичев и съпругата му, художничката Лиляна Дичева, на сестрата на Гео Милев – Пенка Касабова, без чиято подкрепа Борис Христов щеше да е просто юрист и да отпуска величествения си бас само на маса…
Е, заради сочните истории, на някого Лозенец може да му се стори отломка от минало величие, загъната в жълт вестник, но на стогодишните липи това им е работата – да клюкарстват, допирайки клони. Та те са видели всичко това!
