Моята романтична Коледа
Любимото ми време от годината са дните преди Коледа, когато всички хора стават по-добри в трепетно очакване на празнични чудеса.
Вчера усетих, че и аз съм станал по-добър и предложих на жената да отидем до мола да напазаруваме подаръци. Предколедното пазаруване в мола е стародавен български обичай. Няма да забравя как в четвъртъка преди Коледа баба ми ставаше по изгрев слънце, умиваше лицето си с газ, мас и оцет, обличаше новата си премяна, затъкваше китка здравец в косите си, па хукваше с радостна глъч с дружките си към мола.
Та казах на жената да ходим в мола, тя се зарадва и предложи да вземем и нашите всичка. По-малкото всичко се съгласи, ама по-голямото всичко каза, че не му се идва. Четял някаква много интересна книга.
Жестоко се вбесих.
– Ти добре ли си, бе? – викам му – Кой нормален човек чете книги? Ми излез малко като другите деца на въздух в мола, бе! Повози се на ескалаторите! Снимай се за тик-тока! Дръж се като нормално дете!
– Не ми се идва – запъна се голямото всичко.
И го гледам – чете „Властелинът на пръстените“. Е, това вече преля чашата.
– Ти си пълна откачалка, бе! – разкрещях му се – Не знаеш ли, че по тая книга има филм! Вместо да си пуснеш филма, си седнал тука да ми четеш. Ти в кой век живееш, бе?
Жената вика:
– Айде остави го, че ше ми дигнеш тука кръвно, ше ми направиш някой инфаркт и ше ми умреш.
Както и да е, оставихме голямото всичко да си чете тъпите книги, а ние отидохме в мола. Там празничната атмосфера се усети още от паркинга. В паркинг за четиристотин коли имаше около четиринайсет хиляди, които весело бръмчаха в подземията. Шофьорите обикалят напред-назад в търсене на място за паркиране, а очите им греят от коледно щастие.
Аз извадих късмет и успях бързо да паркирам, отне ми само час и половина.
Влязохме в мола, а там – блясък и разкош. Хора се движат тържествено и влизат от магазин в магазин. Дрескодът на пазаруващите беше: маркови анцунзи и джуки, напомпани като гуми на пистов мотор. Как си мият зъбите с такива джуки, не знам… А може па и да не си ги мият…
Беше пълно с граждани, но повечето бяха отскорошни граждани. Те си личат по това, че крещят гороломно, така че целият мол да ги чуе: „Мирославьеее, ила да видиш какви уникални сандальети си харьесах!“
Не знам защо крещят толкова силно. Или са с увреден слух, или просто така са свикнали от щастливите години на детството си, прекарани по пасищата с добитъка.
Веднага ми направи впечатление, че всичко в мола много е поскъпнало. Да речем марков анцуг, като моя, дето преди две години го зех на 340 лева, сега е на 370. Бах ти скъпотията!
– Много са поскъпнали анцунзите – измърморих.
– Госпожата каза, че не се казва анцунзи, а анцузи – поправи ме по-малкото всичко.
– Ти недей много зна – викам – че ше ми станеш само на анцунзи и госпожи.
Седнал да ме апострофира, моля ти се. Келеш с келеш!
В тоя момент жената спря пред витрината на един магазин и почна да се прехласва.
– Аууу – вика – има сале минус педесе процента на пуловерите. Аууу, миуо, ше ми го купиш ли този?
– Тва с намаленията е пълна измама – обясних ѝ – Тия мошеници преди празниците вдигат цените с двеста процента, а после ги намаляват с педесе, за да си мислиш, че си на далавера. Не на мен тия! Миналата седмица същите пуловери ги гледах на пазара в Одрин с два лева по-евтини. Ше те заведа там да си вземеш.
Жената нещо се нацупи, но аз бях прав. Не ми е за двата лева, тия два лева къде не съм ги дал, ама защо да хвърляме грешни пари на вятъра…
Видях на витрината на един друг магазин ветрило на осем лева. Викам на жената:
– Ше ти го купя за Коледа.
Щото и без друго всяко лято ми мрънка да съм купувал климатик. Било ѝ много горещо. Аз ѝ обяснявам, че климатиците са вредни, от тях може да настинеш, да фанеш плеумония и си чао. А и за кво ни е климатик? По цял ден сме на работа и там си ползваме служебните климатици. Като се приберем вкъщи, отварям всички врати и прозорци, правя течение и температурата пада до 32-33 градуса, което си е съвсем приятно. Братчеда е ходил в Дубай и разправя, че там стигало до 50-60 градуса. При нас лятото си е направо хладно, като се замислиш.
Та посочих аз ветрилото за осем лева на жената, а тя го гледа, гледа и вика:
– Не е мойто.
– Мноо ясно, че не е твойто – викам – На магазина е. Що трябва да ми съобщаваш некви очевидни неща? Ма като ти го купя, ше стане твойто.
И ѝ го купих. Веднъж се живее, нема кво да се стискаме. Кеф цена нема.
В тоя момент алармата на телефона ми изпиука, че са минали два часа, откакто съм влезнал в паркинга. Та отидох да изкарам кията от паркинга и пак да я вкарам, за да не плащам. Щото на паркинга в мола първите два часа са безплатни. А всеки следващ час е по левче. И затова, преди да изтече безплатния един час, вадя кията от паркинга, правя едно кръгче около мола и пак влизам с нея и имам още два безплатни часа. Не съм за единия лев, тоя един лев къде не съм го дал, ама откъде-накъде да им пълня гушите на тия обирджии.
Изкарах кията от паркинга, пак я вкарах, повъртях 40-50 минути и намерих място за паркиране.
Върнах се в мола и с жената и по-малкото всичко се качихме на ескалатора. Там хората са обзети от празнично коледно настроение и се бутат яко, за да им стане още по-празнично. Имаше млади, натокани жени, с които беше приятно да се бутам, но имаше и чичовци, които излъчваха миризма на кисело. Някои хора си мислят, че през зимата, понеже се потят по-малко, не миришат чак толкова. Заблуждават се.
На ескалатора се возеха стотици весели деца на възраст 9-10 години, които си правеха селфита за тик-ток и пееха „тррр щибиди доп доп доп щип щибиди дабалу дабалу дабалу йес йес йес“. Толкова се умилих, че пророних сълза. Не е ли прекрасно, че децата ни владеят чужди езици и дори пеят песни на тях? А ний на тяхната възраст какво знаехме? Нищо не знаехме. Правехме си кюфтета от пясък като последни бунаци. Толкова такива кюфтета съм изял, че вече пясък да не видя!
Имаше едно момиченце, което докато си правеше селфи, едновременно пееше и се чеплезеше. Докато се качим догоре с ескалатора, клипчето ѝ вече беше навъртяло 140 хиляди гледания. Докато слезем обратно, вече беше минало милион и половина. А някои разправят, че хората вече не се интересували от изкуство! Айде, моля ти се…
Тръгнахме да търсим подарък на малкото всичко. Малкото всичко е спортна натура, и аз насърчавам тия негови влечения, та почнахме да му търсим подарък, свързан със спорта. Намерих му нещо страхотно – калъфче за айфона със снимка на Лео Меси. Да си личи, че е спортистче момчето.
Поогладняхме и викам на жената:
– Дай да седнем да хапнем нещо тука.
Нали постоянно ми дудне, че не съм я извеждал да вечеряме навън, ето сега ще я изведа… Седнахме на Макдоналдса, аз си взех три двойни чизбургера и два пъти големи картофки, а жената взе филе о фиш. Тя все на изтънчени ястия налита, милата.
Хапнахме и пак отидохме да се бутаме. Аз след доброто хапване се почувствах ларж и купих на жената мицеларна вода и лак за нокти с флорални мотиви, общо за 82 лева и 60 стотинки. Празници са, нека и тя се почувства човек…
Влязох в железарията да си купя нещо и за мен. Загледах един гаечен ключ деветка, видя ми се много хубав. Аз вкъщи имам три гаечни ключа деветки, ма що да не си взема и тоя. Не се знае дали в някакъв момент другите три нема да се изгубят някъде и тоя внезапно да ми потрябва. А и цената му беше добра – шес и деведесе и девет, кво му плащаш. Загледах го известно време и тъкмо щях да го взема, когато някакъв нацепен тип с бръсната глава и татуси на врата ми го грабна пред очите и тръгна към касата.
Направо откачих.
– Алооууу – викам – Тоя ключ аз си го бех харесал.
А той ме гледа нагло и вика:
– Ми, кат си си го хареса̀л, да си го взема̀л.
– Ти нема ми говориш така – викам – щото ше стане проблем.
Не че ми трябваше тоя ключ деветка, ама въпросът е принципен. Откъде накъде некой ше ми го земе пред очите? Посдърпахме се така с тоя наглец, посбутахме се, препсувахме се яко стотина пъти, а той по едно време ме фана за ръкава на якето и го отпори. Ма аз тва яке и без тва щях да го фърлям, вече го нося единайста година.
Та след като се попсувахме и побутахме с тоя, усетих как изведнъж ми олекна. Те сигурно затва на пазаруването по моловете му викат шопинг терапия. Щото наистина ти олеква некакси след всичките тия емоции.
Излязохме от мола с покупките, а отпред некво лапе свиреше на цигулка тъжна мелодия. Аз по принцип много мразим некой да ми натрапва изкуството си и никога не давам пари на улични музиканти, щото тва според мен си е живо изнудване, ама тоя път заради наближаващата Коледа ли, не знам, ама се почувствах по-добър и му пуснах в калъфа на цигулката 30 стотинки.
– Да си купиш нещо – викам.
Натоварихме подаръците на кията и жената пак почна да дудне, че туршиите, дето през октомври ги натоварихме у майкини, още са в багажника и не съм ги свалил в мазъта. Ама кога да ги сваля? Тамън ги докарахме, почна световното и ми беше адски натоварено – по четри мача на ден. Нямах време за сваляне на буркани в мазъ. Лошото е, че някои от тях май са дали бомбаш, защото в багажника започна да се процежда една неприятна миризма. Трябва да ги проверя тия дни, щото бомбашът е най-страшният бич за туршиите.
Прибрахме се вкъщи, а по-голямото всичко продължава да чете „Властелина“. Викам му:
– Абе ти наистина си се повредил. Ше се обуначиш с тия книги бе, пусни си да гледаш нещо. Айфон съм ти купил, таблет съм ти купил, плейстейшън съм ти купил. Дръж се като нормалните деца.
А той по цял ден се дзвери в тия малоумни книги.
Няма да стане човек от него, казвам ви.
