Skip to content

Гангстерските войни

  • by

Политическите анализатори представят България като единствената държава от разпадналия се социалистически блок, поела по пътя на демокрацията, в която се появява мафиотизирана организирана престъпност по подобие на бившия СССР и бивша Югославия. Основание за това им дава зависимостта на т.нар. „гангстери“ от бившите тайни служби, „демократичните“ държавници и новопоявилите се олигарси, но пропускат да споменат откъде произхождат и как се структурират. Гангстерските мафиотски кръгове в някогашните съветски републики са основно от бивши командоси, воювали в Афганистан и другаде, а в Югославия – от членове на „Чуждестранния легион“, пенсионирани на по трийсетина години. Все бойци, обучени да убиват по команда, без да се замислят.

За разлика от тях българските страшилища, превърнали се в медийни звезди, са най-вече спортисти. Официалното обяснение за тяхното мафиотизиране е, че държавата ги оставя на произвола на съдбата след промените. Това до голяма степен е вярно. През годините на социализма те бяха грижливо пренасочвани след края на активната им спортна кариера. Повечето получаваха офицерски звания в армията и милицията, както и съответни постове. Основният им проблем в новите условия е, че не умеят да боравят с огнестрелни оръжия, тъй като са прекарали военната си служба в спортни роти. Това е видно от разразилите се гангстерски войни по време на прехода – чупят кости и черепи с юмруци и бухалки, но коефициентът им на полезно действие с огнестрелни оръжия е доста скромен. Това е така, докато към групировките не започват да се присъединяват и хора със стаж в специалните служби.

Част от добилите популярност бивши спортисти всъщност имат влечение към този начин на живот още преди да прекратят спортната си кариера и търсят начин да се приобщят към старите софийски тарикати и гангстери, за които днес почти никой не си спомня. Те не са спортисти, а хулигани с улична закваска. През годините на планова икономика в тоталитарната държава бандитите не могат обективно да израснат като големи търговски субекти и играят вабанк в зависимост от ситуацията, като извършват по-бруталните си престъпления в свои води. Любопитното е, че повечето са добри познайници на тогавашната милиция, но след арест бързо биват освобождавани.

Всичко започва на „Магурата“, а по-късно минава през мотел „Божур“ – по пътя за Калотина, и ресторант „Хавана“ на бул. „Витоша“ в София.

През 80-те години на ХХ в. това са основните сборища на тарикатите. В центъра на София те се занимават първоначално с „чейндж“ – обмяна на валута, продажба на западни стоки, на грамофонни плочи, презапис върху касети и други екстри, нужни на хората, но забранявани от тоталитарната държава. Там прохожда и т.нар. „сандже“ – да ти пробутат наместо банкноти пачка с хартийки, но това засяга сделки за обмяна на по-сериозни суми, което е рядкост. Рецептата по-скоро е на дребно, но редовно. Мнозина от поколенията преди 80-те са техни спомоществователи, защото искат джинси (дънки), които в „Кореком“ струват 20 долара и излизат 60 лева по курса на „Магурата“ 3 лева за 1 долар. Тогава 200 лева се смятат за добра заплата.

 

И криминалистите, и хората от подземния свят през онези години са единодушни, че родоначалниците – „учителите“ и създателите на бъдещата силова и организирана престъпност в България, са Иво Карамански, който става мегазвезда, и позабравеният Димитър Тодоров – Митко Бретона, който показно е разстрелян на 16 февруари 2005 г. в софийския ресторант „Бъфало“.

Бретона е от първите, които след 1990 г. въвеждат в престъпния бизнес бившите спортисти – предимно борци от провинцията без пари, професия и месторабота в столицата. Първоначално бандата се занимава с измами, които бързо прерастват във все по-драстичен рекет. Негов познат си спомня:

 

Той беше силен физически, с изключителна психика, никой не смееше да му скочи на бой. Във времето, когато всички просто се биеха, той можеше без колебание да извади и пистолет. Говореше се, че има хора в полицията и може да излезе от всяка ситуация. Изглеждаше голям мъжкар. Това го превърна в един от бащите на рекета, но сега, като се замисля, не знам дали не е бил доносник на полицията, защото много често му се разминаваше.

 

Първата иновация е рекетирането на комарджиите (занимаващи се с модерния тогава хазарт на зарове), които обичат да се усамотяват в Ловния парк, като им прибират силово по 30 процента от мизата. След това Бретона се насочва към престъпниците и хората, които се опитват да започнат кръчмарски бизнес.

Следва рекетът на вносителите на крадени коли от Европа.

 

Бретона получава информация за апашите от братята Начко и Джальо, а по-късно започва да работи и с негласния водач на автокрадците Бакалавъра. След като получи информация, отива с бригадата и мачка вносителите. От тях също прибира 30 процента от печалбата.

 

Постепенно се заема да контролира нашите автокрадци със специална група, която събира сериозен процент от крайната печалба. Нашумелите по-късно Поли Пантев и Бен Търпин са в групата, която пази автокрадците, а Димата Руснака е в тази на автоджамбазите.

Борци, предвождани от Бретона, започват да ограбват с оръжие и автомобили с чужденци по магистралата в близост до София. Ето какво си спомнят участници в акциите:

 

Първо се действаше така – вземахме истинска полицейска фуражка и стоппалка и един от нас махваше към колата. Когато тя спреше, изскачахме от всички страни. Изискването беше да бъдем много хора – атакувахме по 7–8 души. Вадехме навън шофьора и пътниците, карахме ги да лежат по очи на асфалта. Вземахме им багажа, пребивахме ги и изчезвахме. Много скоро Бретона започна да настоява по един човек от групата да носи пистолет за респект на жертвите. Никой не искаше, защото, ако хванеха всички ни, този с оръжието изгаряше пръв. Затова се теглеше жребий. Ако бяхме 8 души, се правеха 8 листчета. На едното от тях пишеше „желязо“. Който го изтеглеше, носеше оръжие. Скоро обаче Поли Пантев започна винаги да взема пистолета. Така и останалите бяха доволни. Другият, който не се притесняваше, беше Бретона, разбира се. Той беше лидерът. Поли по онова време не беше много съгласен, но се страхуваше от него и се съобразяваше. Освен това Поли не беше добре информиран, а Бретона научаваше отнякъде за богати чужденци, които преминават покрай „Божур”.

 

Скоро идва редът и на старите мошеници от „Магурата“ в центъра на София.

От мотел „Божур“ стартират и страшилищата на бъдещата ВИС – братята Васил и Георги Илиеви. Тогава имат прякор „кашкаваладжиите“, защото изкупуват силово на безценица кашкавал и го продават по 50 германски марки за пита на магистралата. Бивш полицай разказва:

 

Всъщност продажбата на кашкавал беше за тях само примамка. Докато продаваха питите, те наблюдаваха внимателно клиентите и ги преценяваха какви пари носят. Така си подбираха жертвите за обири, измами и грабежи.

 

Същият полицай продължава разказа си за братята Красимир и Николай Маргини:

 

Големият Маргин беше от най-сериозните играчи около „Божур“ и района до 8-а бензиностанция на околовръстното шосе при „Люлин“. Брат му Николай по онова време беше в казармата, но в трудови войски в София и на практика си изкара цялата служба на „Божур“. Първият случай, в който разследвахме братята, беше обир на 77 000 германски марки от турски шофьор. Чужденецът решил да си купи пита кашкавал пред мотела и като тръгнал да вади парите, те видели, че е натъпкал цяло куфарче с пачки. Спънали го най-елементарно, грабнали куфарчето и избягали с едно бяло „Пежо“. В крайна сметка обаче не успяхме да съберем доказателства срещу Маргините и дори не сме ги задържали.

 

В началото на 90-те с граничния район е свързан и бизнесът на Младен Михалев – Маджо. През януари 1991 г. той регистрира в Калотина първата си фирма „СЕМ-Импекс“, която в началото се занимава с внос на дрехи, които след това се продават на битака в София. През този период Маджо работи с един борец ветеран, популярен като Бат’ Гена.

 

Иво Карамански е другият голям лидер на бандитския преход. Той ще остане в историята под прозвището Кръстника. Дава му го журналистката Анна Заркова, за което той я осъжда на 1 лев обезщетение. За разлика от Бретона Карамански не се занимава с брутални грабежи, а с класически измами при обмяна на валута. Едно от престъпленията, за които е разследван, е и фалшифицирането на доларови банкноти от 1 щатски долар на 10 и от 5 – на 50. Освен това е известен и с много по-силните си позиции в полицията.

Криминалистът Ботьо Ботев разказва пред разследващия журналист Слави Ангелов:

 

Влиянието му, особено през първите години на демокрацията, е безспорно. В началото на 90-те в хотел „София“ в столицата (днес „Радисън“) борци бяха пребили един волейболист. Той беше леко намушкан с нож без сериозни последствия, но по-притеснителното бе, че по време на боя от дрехите бе изпаднал законният му пистолет, а нападателите го бяха взели.

По онова време това си беше извънредно произшествие – да изчезне пистолет! Извиках Карамански и му казах, че до 18 часа вечерта искам пистолетът да ни бъде донесен. Още същия ден в сградата на полицията на Лъвов мост го донесе лично Димата Руснака.

 

В началото на 1990 г. Иво Карамански е разследван в София по дело с общо шест обвинения – във фалшифициране на пари, в разпространение на фалшиви пари, в забранената по онова време обмяна на валута, в незаконен превод на пари зад граница, във фалшифициране на документи и в малко социалистически звучащото днес „системно незанимаване с общественополезен труд и получаване на нетрудови доходи по непозволен или неморален начин“.

На 12 февруари 1990 г. прокурорът променя мярката му за неотклонение в „задържане под стража“, но Карамански вече е извън България. Публична тайна е, че тогава той е изваден от затвора от двама известни служители на полицията, на които е информатор. След бягството му зад граница те имат сериозни проблеми, но това не пречи на кариерното им израстване през следващите години.

Неслучайно Карамански става босът, който повежда наши групи в Чехия и Унгария да изпробват схеми за кражба на коли и други престъпления, които после започват да се прилагат и в България. Карамански обаче е особено брутален – той директно изкарва автокрадците в Чехия, а на някои отнема паспортите и ги държи под пълен контрол. Повече от 30 души участват само в организацията на кражби на коли, като са разделени на крадци и шофьори. Тези, които изкарват автомобилите, разполагат с по няколко фалшиви паспорта. Крадат коли от Германия, Австрия, Италия, Полша, Чехия.

Така започва оттеглянето на нашите начеващи бандити от мотел „Божур“ за „гастроли“ в Европа.

Прага пропищява от набезите на групата на Карамански. Двайсет и четирима българи са задържани от чешката полиция в акции през септември 1991 г., като според разследването само откраднатите от нашенците автомобили са на стойност 6 723 863 чешки крони. След близо година в арестите на Чехия двайсет и четиримата са експулсирани в България. У нас т.нар. „Чешко дело“ е разделено поради невъзможност да се докажат връзките между организатор, крадци и шофьори – „мулета“.

И постепенно започват да ги освобождават от ареста през лятото на 1992 г. Последният пуснат на 9 октомври 1992 г. срещу гаранция от 2000 лева е самият Карамански.

Делото изпада в състояние на деветмесечно „отлежаване“ в прокуратурата, след като на 5 април 1993 г. следователят Андрей Цветанов пише заключително постановление с мнение за предаване на съд. То се подновява неочаквано след гангстерските войни. Събитията тепърва предстоят.

 

Противоречията не закъсняват. През близо двете години, прекарани от Иво Карамански в чешкия и българския арест, борците – които той подценява, набират огромна мощ, влияние и политико-икономическа подкрепа. Дотогава „отчисленията“ от мошениците и крадците се разпределят пропорционално между групите на Бретона, Карамански и борците.

За възхода на борците огромен принос има организаторският талант на Васил Илиев. За разлика от останалите „воеводи“ той държи преди всяка акция всеки от участниците да е наясно колко ще получи от плячката. И най-важното – какъв процент ще трябва да даде за създаващата се „организация“. Начинанието на Васил Илиев се реализира в края на 1992 г., когато по фирмено дело номер 27393 Софийски градски съд регистрира дружество ВИС-1 със съдружници Васил Илиев и Пенчо Младенов със седалище на ул. „Димо Хаджикочев“, бл. 222, в софийския квартал „Лозенец“.

Така става факт първата мощна силова групировка на прехода, която желае да постави под контрол цялата сенчеста власт. Борците афишират близостта си с президента на корпорацията „Мултигруп“ Илия Павлов и започват да действат брутално с големи отряди. Правят го дори срещу доскорошния си кумир Иво Карамански, който разполага със сравнително малобройна група, но пък е съсобственик на казиното на хотел „Севастопол“ заедно с бившите висши полицейски шефове Иван Иванов (по прякор Ореха – бивш началник на издирването в Столичната дирекция на вътрешните работи (СДВР) и Христо Величков (бивш директор на полицията).

Емблематично е посещението на Васил Илиев в казино „Севастопол“ в началото на юни 1993 г., когато нахлува неканен и заявява на Иво Карамански и аверите му, че отсега нататък ще трябва да му плащат процент, за да работят. Карамански не реагира, защото пред заведението вижда голяма група борци, които чакат лидера си. Същия ден Васил Илиев е респектирал силово и групата боксьори около Трайчо Манекена – Трайчо Трендафилов, като наказателната бригада натрошава с бухалки чисто новото му, току-що докарано от САЩ „Мицубиши Иклипс“. Няколко дни по-рано Васил Илиев нахлува с пушка-помпа в дискотека „Ялта“, охранявана от каратисти, и крещи: „Кой е охраната, кой е охраната…“. Всички панически се разбягват.

В преследване на целта да централизира бизнеса и всички да работят само за него Васил Илиев организира свирепа бригада, която тръгва по къщите на всички крадци. За предводител назначава Митко Малкия, който години по-късно става дясна ръка на Златомир Иванов – Златко Баретата. Бригадата всява страх и ужас – пребива, обира и предупреждава, че крадците трябва да се отчитат само на висаджиите. Пред „юмруците” на бригадата започват да попадат и най-обикновени граждани, както и прохождащи в бизнеса дребни търговци.

 

Нарицателното „борците“ се превръща в синоним на безнаказаност и саморазправа и довежда до обществена психоза. Тогава група от четиридесет бизнесмени, полицаи, магистрати, общественици и спортисти решават да направят нещо по въпроса, като на 4 ноември 1993 г. в хотел „Кемпински – Зографски“ (днес „Кемпински хотел Маринела – Зографски“) учредяват Асоциация за самозащита на гражданите срещу престъпността „Защита“.

Става дума за групировка, конкурентна на ВИС, която се опитва да отвоюва нишите, заети от борците. Създателите са изключително значими фигури към момента: ген. Лилко Йоцов – главен прокурор на Въоръжените сили; Ангел Ганев – шеф на следствения надзор в Главна прокуратура; Гриша Топалов – председател на Кристалбанк, по-късно влиза в списъка на кредитните милионери; Камен Пенков – собственик на агенция „Скорпио“, по-късно заместник вътрешен министър; доц. Цветан Цветанов – шеф на ЦСКА, а непосредствено преди 10 ноември 1989 г. – прокурор в Главна прокуратура и дясна ръка на академик Ярослав Радев (вторият човек в Държавния съвет след Тодор Живков) в Института за държавата и правото при БАН. Останалите учредители са: Петьо Калпакчиев – „Кинтекс“; Слави Бинев – шампион по таекуондо, спортен деятел и бизнесмен; Здравко Трайков – заместник-шеф на затворите; Стефан Гайтанджиев – бивш велик депутат.

В проектоустава на организацията се акцентира, че „Защита“ цели да консолидира бивши спортисти, които да се борят срещу престъпността. Учредителите бързо влизат в контакт с министър-председателя Любен Беров и вътрешния министър Виктор Михайлов. Появяват се обаче съмнения, че „Защита“ цели не защита, а разчистване на борците от терена за рекет за сметка на таекуондисти и каратисти. Прокурорите се оттеглят първи след побоя в „Д’Ескрим“, а след убийството на доц. Цветан Цветанов на 30 август 1994 г. „Защита“ прекратява дейността си.

Към този момент Иво Карамански е влязъл в близки отношения с каратистите и таекуондистите около Слави Бинев и Румен Рачев, които се събират на плажния комплекс „Мария Луиза“ в София.

Войната тръгва от „Д’Eскрим“. Гангстерският сблъсък на демократичния преход според всички данни и анализатори започва в спортния комплекс на каратистите „Д’Ескрим“ около 17 часа на 16 ноември 1993 г. Тогава дванайсет коли с петдесетина души на борците нападат спортния комплекс, собственост на Слави Бинев, отвличат го и пребиват останалите присъстващи. Поводът реално е гражданскоправен – за заем от 12 000 лева, който според тогавашните закони на джунглата за по-малко от година е станал изискуем за 150 000. Каратистите били в позицията на заемодателя (срещу комисиона от 45 000), а борците отишли да помагат на кредитополучателя – син на спортист. Такава е версията на свидетели пред разследващите.

Случилото се е явна наказателна акция според документите, публикувани от Слави Ангелов в книгата му:

 

В ранния следобед на 16-и Джамов се обадил по телефона на Руснака и му казал да събере хора. В това време Руснака бил в кафене „Атол“ с Маргините, Машев и Пело Стоев. Голямата група борци обаче е дислоцирана пред кафене „Интрига“ на бул. „Витоша“.

 

Ето какво си спомня днес за началото на акцията един редови изпълнител:

 

Когато организирахме наказателни акции, само шефът и един или двама около него знаеха къде ще се ходи. В деня, когато бе нападението пред „Д’Ескрим“ още по обяд се бяхме събрали около 50 души пред кафене „Интрига“ на „Витошка“. На никого не му правеше впечатление струпването на толкова хора, защото ние всеки ден се събирахме там и на други места.

После се преместихме пред басейн „Червено знаме“ и оттам тръгнахме към „Д’Ескрим“. Казаха ни да бием и да грабим. Спряхме малко пред комплекса. Руснака излезе от колата и започна да обяснява: „Никой да не се плаши! Ние сме с вас!“. В това време Джамов, който беше в първата кола, спря и се върна да види какво става, после извика: „К’во се обяснявате?! Ако трябва, сам ще вляза!“. Имаше известна неувереност, защото повечето хора бяха случайни, малко бяха борците. Една голяма група се впуснахме надясно, а другите, отляво на комплекса, само около 4 коли спряха пред самия вход. Охраната вътре беше не повече от 10-ина души, от които не всички бяха бойци.

 

Най-жестоко пребит е Слави Бинев – шампион по таекуондо и бизнесмен, бъдещ евродепутат и архонт. Подробности за издевателствата над него според личните му показания и тези на други свидетели могат да се  видят  в неколкократно цитираната книга на Слави Ангелов. Слави Бинев точно е посочил основните биячи:

 

На 16 ноември 1993 г. следобед около 17часа в спортния комплекс „Д’Ескрим“ беше извършено нападение. Досега нищо не е направено. Разпознахме част от нападателите, участвали в побоя, но не се вземат никакви мерки спрямо тях, а те продължават своите провокации. В побоя участваха Маргините, Руснака, Джамов, Кършев, Машев, Оги Дебелия, Паскала, Кучето.

 

А обяснението му за случилото се е следното:

 

Цялата акция си обяснявам като акция за сплашване, тъй като самата асоциация „Защита“ е създадена за самозащита от престъпността. Тя е срещу всички, които погазват законите и се опитват да купят за стотинки бивши величия от спорта и да ги въвлекат в престъпните си планове.

 

Въпреки ясната ситуация, издирването на биячите е наредено едва на 29 ноември 1993 г. След като не са открити на постоянните им адреси, те са обявени за общодържавно издирване чак на 25 февруари 2014 г. Впоследствие се установява, че още на 11 февруари 1994 г. Димитър Джамов с редовните си документи е заминал за Солун, Гърция, където го чака Маргина. Дмитрий Минев – Руснака още през декември 1993 г. заминава за САЩ с един от паспортите си, които са известни по „Чешкото дело“. Завръщат се чак когато обвиненията им падат, защото битите се отказват от показанията и претенциите си.

Сблъсъкът между борци и каратисти в „Д’Ескрим“ налага нарицателното „мутра“ в българския език.

 

Каратистите отвръщат на удара.

На 17 ноември 1993 г. – ден след побоя в „Д’Ескрим“ – двайсетина бойци на „Защита“ отвличат двайсетгодишно момче от борческо кафене в жк „Дружба“ в София и му режат ушите, докато го карат към базата си в комплекса „Мария Луиза“.

Младен Михалев – Маджо тръгва да преговаря с каратистите на 19 ноември 1993 г., защото не е участвал в побоя в „Д’Ескрим“. При посещението в „Мария Луиза“ го придружават двама млади борци. Маджо разказва за драматичния развой на срещата следното:

 

Влязохме в голяма стая със стъклена врата. Там бяха Румен Рачев и още двама-трима души. Нека хората с теб да слязат долу в мазето да пият кафе – предложи Иво Карамански. Останахме аз и Румен Рачев. Не знаех, че в мазето няма никакво кафене. Говорихме за наши работи. Защо засягат хора, които ние охраняваме? Защо крадат коли? Защо ни предизвикват? Те отричаха – не било вярно. Докато разговаряхме, долу те пребили от бой едното от момчетата, с които дойдох. Другото гледало с възпитателна цел.

 

Още един борец е отвлечен от комплекс „Орбита“ на 22 ноември 1993 г. Докато го малтретират в комплекса „Мария Луиза“, му обясняват, че борците са враг на народа и го карат саморъчно да напише бележка: „Самоубивам се, защото съм ненужен“.

 

Насилието между борци и каратисти става ежедневие с променливо надмощие. Навръх Нова година хората на Карамански организират бомбен атентат до базата на борците – ресторант „Мираж“.

Ненадминат обаче по атрактивното му описание в медиите е побоят в ресторант „Бедни – богати“ с личното участие на Иво Карамански. Заведението е на близкия до борците Васил Урумов – Чико. Около 3 часа през нощта на 31 декември 1993 г. според прокурорската преписка по случая в ресторанта на ул. „Раковски“  нахлуват Кръстника с автомат и двамата му бодигардове с пистолети – Сава Бабайданов – Савата и Васил Асенов – Магурката. Първоначално пребиват жестоко охранителя Джангир Мохамед Шамси Пур, на когото впоследствие са установени счупена челюст, счупен нос и счупен лакът, мозъчно сътресение и множество рани по цялото тяло. Нападателите изпотрошават заведението и се насочват към петимата посетители. Карамански крещи: „Искам купчина месо!“. Кървавата вакханалия продължава докъм 6 часа сутринта. На финала вземат всичките им бижута и пари, които според разследването са на стойност 144 770 лева. Кръстника принудил пребитите да пият водка, да изчистят заведението от кръвта и залял дрехите им с алкохол, за да прилича на пиянска свада.

Единият от бодигардовете Сава Бабайданов – Савата веднага е обявен за издирване, но явно никой не го търси. През следващите дни той, Магурката и Карамански неколкократно се срещат с висши полицаи. Савата е задържан едва през юни 1997 г. за незаконно притежание на оръжие.

 

След физическата саморазправа на дневен ред идват стрелбите.

На 11 януари 1994 г. около 20 часа охранителят на Карамански Йордан Гиздов – Бебето звъни разтревожен в казино „Севастопол“, че пред дома му в жк „Дружба“ са спрели три коли, пълни с борци, които се държат предизвикателно. Опасенията му са основателни – борците от пазарджишката охранителна фирма „Гардения“ и от Елин Пелин са изпратени на наказателна акция – да отвлекат Гиздов като отмъщение за побоя в „Бедни – богати“.

От казиното моментално се отзовават. С беемве пристигат група въоръжени с пистолети мъже и брутално атакуват трикратно по-многочислените борци.

Цветан Божков от хората на Карамански веднага открива огън и убива на място Петьо Маргитин, а простреляният осемнайсетгодишен борец Ангел Червенков издъхва след няколко часа в „Пирогов“. От борците на стрелбата отвръща Велизар (фамилията му е Велчев или Върбанов според различни източници), който прострелва в корема Цветан Божков. В мелето попада и полицай, който е в почивка и живее в квартала, и при самозащита прострелва със служебния си пистолет Велизар в главата.

Резултатът е отвличане на борец и четири трупа след смъртта на Цветан Божков два месеца по-късно в болницата. Делото е прекратено след година, тъй като няма живи виновници. Единственият задържан и привлечен като обвиняем за отвличане на противник е партньорът на Карамански – Румен Рачев, собственик на охранителна фирма ЦБР (CBR).

 

Междувременно текат „преговори“ между борците и каратистите. Прокурорът съучредител на „Защита“ Ангел Ганев, който е шеф на следствения надзор на Върховната касационна прокуратура (ВКП), ще се произнесе окончателно по задържането на Румен Рачев. Борците ту го разпознават като лице, отвлякло техен човек с оръжие в ръка, ту се отричат от показанията си. Румен Рачев не дава обяснения, но споделя, че неговият шеф Иво Карамански е полковник от милицията. Тренира в ареста и чака освобождаването си.

Преговорите по върховете зациклят. Адвокат на борците е Георги Георгиев. Скоро се постига съгласие между белите якички, борците и каратистите. Румен Рачев е освободен от ареста от Ангел Ганев. Обвиненията срещу него са снети по-късно, тъй като според всички свидетелски показания стрелецът, висок 170–174 сантиметра, е отвлякъл по-високия от него борец на ръст около 180 сантиметра. Румен Рачев обаче е снажен и висок над 194 сантиметра – т.е. категорично е по-висок от жертвата.

Напрежението на улицата нараства с часове. След побоя в „Бедни – богати“ Криминална полиция към СДВР настоява пред началника на Столичната следствена служба Иво Карамански да бъде задържан по обвинение в инцидента, за да не бъде убит и самият той и да не се стига до нови сблъсъци. Възникват обаче вътрешни спорове кой точно да арестува Кръстника – Териториалната следствена служба или Столичната следствена служба. В крайна сметка нищо не се предприема. МВР очевидно не знае какво се случва в този момент.

 

Само 24 часа след сблъсъка в „Дружба“, на 12 януари 1994 г., около 20.30 часа става престрелката пред казино „Севастопол“ на ул. „Раковски“. Участници са Младен Михалев – Маджо и хора от охраната на казиното. Показанията им са противоречиви. Маджо твърди, че е минавал случайно и е бил обстрелян, докато хората от „Севастопол“ твърдят, че огънят е открит от джипа на Маджо. Резултатът – единственият ранен е Маджо, който зарязва колата си на ул. „Луи Леже“ и търси помощ от охраната на застрахователна компания „София Инс“ на ул. „Ангел Кънчев“. Пристигналите полицаи откриват у него законно притежаван пистолет с два патрона в пълнителя и един в цевта. Въпреки това в протокола за изземване е записано: „Иззет пистолет АП с пълнител, в който има 8 патрона. Разрешителното е с номер 014978“.

Маджо е откаран първоначално във Военномедицинска академия (ВМА), развива тромбофлебит и е преместен в Университетска болница „Лозенец“, по-известна като Правителствена болница.

Разследването по случая е спряно с постановление на прокурор Бакалов на 31 август 1994 г. с мотива: „Събраните доказателства сочат, че стрелбата по МПС, управлявано от пострадалия Михалев, от неизвестни лица в близост до входа на хотел-ресторант „Севастопол“ е била съпроводена и със стрелба от огнестрелно оръжие по посока на тези неизвестни лица. За това сочат както намерените гилзи от изстреляните патрони, така и простреляното стъкло на витрината на хотела, пробойни и по паркирания пред хотела ситроен. Свидетел също потвърждава, че човек от джипа е стрелял по „Севастопол“. Следва да се приеме, че пострадалият Михалев най-добре знае коя е причината за двустранната стрелба, но по неизвестни за следствието причини не желае да разкрие обективната истина и кои други лица са били с него в джипа. Въпреки проведените оперативно-издирвателни мероприятия и процесуалните следствени действия в законоустановения срок извършителят на деянието остана неразкрит, поради което постанових – спирам наказателното производство“.

 

А трагедията в „Белите брези“ тепърва предстои да се случи.

Ден след престрелката пред „Севастопол“ и раняването на Маджо, на 13 януари 1994 г., прокурорът от Софийска градска прокуратура (СГП) Малена Филипова изменя мярката за неотклонение на Иво Карамански по т.нар. „Чешко дело“ от парична гаранция в задържане под стража.

Как се стига до ареста на Кръстника? На 14 януари 1994 г., след разговор по обяд в апартамента на Иван Иванов в кв. „Белите брези“, според версията на разследващия журналист Слави Ангелов се случва следното:

 

В присъствието на собственика (Иван Иванов) подполковник Григор Вълков (шеф на Службата за информация и анализ в МВР) и полковник Ботьо Ботев (началник на отдел „Убийства“ в Националната полиция) убеждават Иво Карамански да отиде с тях доброволно на разпит в столичното Пето РПУ. Предния ден оперативен щаб в МВР, създаден заради поредицата от гангстерски престрелки в София (в кв. „Дружба“ и пред казино „Севастопол“), най-накрая взема решение Карамански да бъде арестуван, за да се успокои напрежението в столицата между борците и хората на Карамански и каратистите на Слави Бинев и ЦБР [CBR] (охранителната фирма на Румен Рачев). Ботев и Вълков не признават пред Карамански, че ще го задържат, казват му, че ще бъде разпитан за стрелбата в „Дружба“. Кръстникът обаче иска да гарантират сигурността му. Така се решава да бъде заведен в кабинета на секретаря на МВР Иван Чобанов. Обясняват му, че Чобанов вече е говорил с Васил Божков – Черепа, Васил Илиев и други хора – и че целта на разговорите с всички е да се успокои обстановката. В този момент Чобанов дори не е чувал за подобни уговорки, но Карамански няма как да знае това и се съгласява[16].

 

След така организирания арест на Карамански лъсва жалката картинка за състоянието на държавата към онзи момент. Службите се връзват на оперативна информация, че хората на Кръстника щели да превземат МВР и да отвлекат Иван Чобанов и Иван Бацаров (директор на Националната полиция), за да ги разменят срещу боса си. Стига се дотам, че шефът на баретите полк. Красимир Петров изпраща екипи да ги охраняват.

Реално бодигардовете на Карамански Сава Бабайданов – Савата (вече обявен за издирване за боя в „Бедни – богати“) и Васил Асенов – Магурката са отишли в апартамента на Иван Иванов, съдружника на Карамански в казино „Севастопол“, да му искат обяснение защо шефът им е арестуван. На помощ в преговорите пристигат Ботьо Ботев и Григор Вълков около 20.30 часа, придружени от трима барети – заместник-шефа на поделението полк. Марин Чанев и главните сержанти Георги Георгиев – Индианеца и Христо Билев, в цивилно облекло.

Още от обяд по време на преговорите преди ареста на Карамански пред блока е изпратен автопатрул на Подразделението за борба с масовите безредици (ПБМБ), но без ясна инструкция каква е задачата му. Те не са отчели влизането на Савата и Магурката, а по-късно и на цивилно облечените си колеги – барети. Група деца обаче се оказват по-бдителни и забелязват, че мъжете – цивилните барети, носят автомати под връхните си дрехи. Бързо съобщават на автопатрула. Полицаите от ПБМБ Димитър Смилянов, Митьо Петров и шефът им Любомир Неделчев се втурват към входа. Виждат, че асансьорът е спрял на 10-ия етаж, и отиват на 9-ия. Двама от баретите стоят около вратата на Иван Иванов, а третият – Христо Билев – на горния. Митьо Петров тръгва нагоре към тях, но осветлението угасва. Не е ясно кой е открил огън пръв, но когато канонадата секва, Григор Вълков отваря вратата и вижда как Митьо Петров е надвесен с калашника си върху убития Марин Чанев, а Георги Георгиев – Индианеца издъхва, държейки в окървавената си ръка служебната си карта. Куцукайки, подпрян на автомата, раненият в крака Христо Билев възкликва: „Леле! Вие сте ни утрепали началника!“.

„Ювелирна“ ще бъде наречена тази самоубийствeна акция на следващия ден от тогавашния вътрешен министър Виктор Михайлов. Той подава оставка, която министър-председателят Любен Беров не приема. На погребението на Марин Чанев и Георги Георгиев – Индианеца колегите им барети не допускат да присъства командирът им полк. Красимир Петров. Процесът приключва с присъда от 5 години затвор за сержант Митьо Петров, а колегата му Смилянов изпада в необратима психическа депресия.

В резултат от гангстерските войни единствено Иво Карамански е задържан за по-дълъг период. Всички борци, обявени за издирване, междувременно успяват да изчезнат. Една от версиите за задържането на Кръстника на 14 януари 1994 г., е, че е арестуван, за да му бъде спасен животът. Звучи правдоподобно, но не докрай. Съществува и версия за борба на интереси в престъпния свят. Целта е да се блокира бизнесът на Карамански. Той поддържа контакти с кокаиновите картели в Колумбия и е много вероятно някой да се е опитал да го измести като основен доставчик на кока за България, а може би и за други страни в Европа.

 

На 13 април 1994 г. мярката за неотклонение на Иво Карамански е изменена в парична гаранция в размер на 20 000 лева, но веднага пак е задържан – отново по прословутото „Чешко дело“. Делото се мята между становище за даване на съд от следователя Андрей Цветанов и постановление с огромно закъснение на прокурор Малена Филипова за връщане за доразследване. Най-атрактивното изискване на прокурорката е от 18 ноември 1994 г. и то гласи да се издири и разпита таксиметровият шофьор от Прага, който преди три години е возил Карамански от апартамента му до летището на чешката столица.

Точка на прословутото „Чешко дело“ слага прокурор Роза Ботева на 20 август 1996 г., която го прекратява с мотива: „Не са събрани категорични доказателства, а леките престъпления заради мудното разследване са с минала давност – чл. 309, 314, 318 – фалшифициране на паспорт, съучастие в изготвяне на паспорт с неверни данни и използване на фалшив паспорт“.

И до днес версията, че Карамански е пребивавал в ареста от 13 януари 1994 г. до 20 август 1996 г., за да му бъде опазен животът, буди съмнения. Съществува още една версия за случилото се, която се съдържа в последното интервю от август 2009 г., дадено за Агенция „Блиц“ от тогавашния шеф на Националната следствена служба (НСлС) Ани Крулева, която по-късно става адвокат на Карамански: „Това дело беше използвано, за да се блокират всички сметки на „Корона Инс”.Блокираха и приятелката му Галя Лукановска [банковите й сметки], която си имаше собствен бизнес. Това беше целта“.

От гореизложеното личат както безхаберие и некомпетентност от страна на държавните служители, така и признаци за срастването на отделни индивиди и на цели групи държавни служители с престъпните групировки, респективно с отстояването на техните интереси. В този контекст повод за размисъл са поредицата от факсове през периода на пускането под гаранция и повторното арестуване на Иво Карамански на 13 април 1994 г., изпращани до консула ни във Вашингтон Георги Пейчинов от лице, подписващо се като Франк А. Сумма.

 

Факсовете, копия от които притежавам, разбира се, не представляват оригинални документи, но дори и да сме извършили някакво нарушение с г-жа Ани Крулева като директор на НСлС, то е погасено по давност. Г-жа Крулева е в по-добрия свят, а аз няма как да нося наказателна отговорност след повече от 20 години. Висш български дипломат донесе тези документи от САЩ, за да ги предаде на г-жа Крулева и на президента Желю Желев. По същия начин този дипломат бе предоставил документи за ДЗУ – Стара Загора само на президента Желев, но той споделил информацията с Огнян Дойнов във Виена. Така че дипломатът предпочете да връчи факсовете и на ръководителя на НСлС, с която бях близък познат. Г-жа Крулева по това време беше в болница. Дипломатът, също мой близък познат, не успя да й връчи жълтия плик с факсовете и си замина за САЩ. Преди това ме помоли да предам плика на г-жа Крулева. Дипломатът нямаше добро мнение за „Мултигруп”. Същевременно ми каза, че за един журналист информацията в жълтия плик е прелюбопитна. Това интуитивно ми подсказа, че информацията от факсовете по някакъв начин злепоставя „Мултигруп”. Предадох жълтия плик посредством един от заместниците на Крулева, тъй като се притеснявах заради забавянето. Висшият дипломат не одобри по телефона, че не съм й предал лично пратката. Обадих се да попитам г-жа Крулева дали е получила плика. Тя ме извика, благодари ми и попита дали искам да пиша за това. Предостави ми копия от факсовете, които бяха на английски език. По това време нямаше кой да публикува информацията и аз ги прибрах.

Според мен съдържанието на факсовете показва, че Иво Карамански и съдружникът му Иван Иванов работят за наркоканал и същевременно правят разработка срещу престъпна групировка, поради което животът им е застрашен и се налага да бъдат защитени. Твърди се, че българските власти са узнали за свръзката на Карамански и Иванов чрез полицията през Германия и САЩ. Подчертава се, че те са в забранения наркобизнес с Колумбия.

Авторът се опитва да всее раздор между Иван Иванов и Кръстника. Казва, че той го бил натопил, за да влезе в затвора. С това според мен се потвърждава версията, че в затвора се пази животът на Кръстника, макар че той и Иванов са верни един на друг, както твърдят запознати. Авторът иска да се изнесе информацията в пресата. Изтъква, че е приготвил 15 млн. долара инвестиция за България, но няма да я направи, тъй като Кръстника и Иванов му пречат. Елиминирали били негова сътрудничка, учен от БАН. За да се прикрият интересите обаче, започва още по-яростна атака срещу Карамански и Иванов. От една страна, авторът  твърди, че той контролира инвестицията, а от друга – че тази инвестиция е на голяма адвокатска кантора.

В началото се казва, че Иванов е застрашен, а накрая, че трябва да бъде спрян веднага. Авторът получава сведения и във връзка с досъдебното производство срещу Кръстника. Осведомяват го или държавните служители, или адвокатите. Настоява да бъдат пратени в затвора Иванов и Карамански. Казва, че са заплашили и друга жена – бизнес партньор на автора – инвеститор в търговията с недвижими имоти. Опитали се били да я заличат, каквото и да означава това. Отмъкнали били 3 млн. долара от българска банка. Търгували незаконно и не плащали данъци и митнически сборове.

Авторът бил молил министъра (знам от Ани Крулева, че става дума за министър Виктор Михайлов) да се срещнат в НСлС, но това не се е състояло, тъй като, изглежда, министърът не бил оценил по важност информацията за престъпната групировка на Карамански и Иванов. Източникът заявява, че иска да помогне срещу организираната престъпност, тъй като имал доклади за отровени посеви, заровени ядрени и токсични отпадъци. Заплашва, че макар „България да е перлата на Балканите”, ще се оттеглят към Централна Европа – Полша, Унгария, останалата част от Балканите.

Постепенно подписалият се като автор на факсовете Франк А. Сумма започва да пише в първо лице множествено число с цел да се  идентифицира като говорител на сериозна група или пък – като част от  службите. Подчертава, че могат да пресекат организираната престъпност и да осъществят инвестиции в България. Но за да стане България лидер в очите на Северна Америка, трябвало да се елиминират Карамански и Иванов. Същевременно авторът/-ите подчертават, че са били партньори с Иванов, защото бил отмъкнал от тях 77 000 долара и ги бил вложил в наркотрафик. Декларират, че могат да се споразумеят с Ботьо Ботев, който ще бъде разследван за разстрела на полицаите. Учудват се, че не се разследва Иванов, който е бил на разстрелите на полицаите. Франк А. Сумма твърди, че имат и директен контакт с група, която действа срещу Иванов и Карамански и която ще им помага с всички средства от София. Настоява за среща, но в Националната служба за сигурност (НСС). Накрая уверява, че негови хора  от Великобритания са одобрили финансиране за българския бизнес от Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР), както и от други банки. Почти се били споразумели да финансират няколко проекта на български производители със суми от 5 до 15 млн. долара. Обещават печалби за маркетинга. Щели да споделят печалбите с производителите. Затова било толкова важно срещата да се състои и да се постигнат положителни резултати срещу Карамански и Иванов и бандата им.

Предлагат да се използва секретарката на Иванов, тъй като знаят, че е уволнена и е настроена срещу него. Уведомени били от нея, че Иванов се кани да напусне страната. Много било важно да му се попречи. Тонът на писмото е безапелационен: „Секретарката може да бъде главен източник на информация срещу него, тъй като знаем, че разполага с информация от първа ръка. Иванов все още търси начини да напусне страната“.

Пишат още, че министър-председателят отново бил болен, прелели му били грешната кръвна група при операцията.

Г-жа Ани (Ани Крулева) имала проблеми в парламента – „изглежда, я обвиняват за различни неща“. Важно е да знаят дали тя все още планира обсъжданите срещи да се проведат и кога.

Накрая се подчертава спешността на информацията. Иван Иванов бил научил от „източник” за част от подадената информация. Освен това е имал тайни срещи с полицията, така че да му осигурят версия за убийствата на полицаите в апартамента му. От полицията работели с него, за да не бъде обвинен, и се опитвали да докарат разследването дотам, че да няма доказателства срещу него. Получили били информация, че от полицията/следствието твърдят, че няма доказателства срещу Иво Карамански или Иван Иванов относно другите им дейности. Данни сочели, че и Иванов, и Карамански се подготвят да напуснат страната. Иванов платил на хора да му осигурят паспорт, с който да излезе от България.

Това било изключително важно. Стига полицията и следствието да ги оставят, те двамата щели да управляват целия град. Ако напуснели България, дори за кратко, щели да застрашат автора и хората му. Необходимо било да знаят кога г-жа Ани ще е на разположение, за да пуснат плановете си в действие.

Иванов, Карамански, Ботев и останалите замесени трябвало да бъдат задържани, разследвани и елиминирани за дълго, дълго време.

(Един от многото факсове до Георги Пейчинов, консул във Вашингтон, пращани от лице с име Франк А. Сумма.

 716 total views,  4 views today